Есеистичен експеримент с езика

Многовековен, езикът е своеобразен космос от граматични и речникови особености. Достолепието и екзотиката му отдавна дават повод на изследователите да описват редица специфични начини за граматично изразяване, които през вековете сменят своите форми, но пазят съдържанието си. И промените във формалния състав донасят на езиковедите нови и нови възможности за тълкуване на произхода, развоя и факторите, породили измененията. И тук родният ни български език стои със своето притежание и със своите периоди – старобългарски, среднобългарски, новобългарски. Те са в историческата му граматика и съвременната граматична система. Има ги българският език тези периоди като триединство на структурни статуси, между които вътрешната връзка винаги е присъствала и оказвала собствената си роля при прехода от едно състояние в друго, от един период в друг. Та периодите на българския език не са нещо, изолирано едно от друго. Те притежават симетризъм и асиметрия, приемственост и дистанция, конкуренция между книжовно и народно в езиковите употреби. И именно в тези противопоставяния е вътрешната хармония на граматичната система. Тя допуска влияния, но и ревниво пази наследеното от праезично време. Защото в езиковата традиция има една постоянна температура на устойчивото. И това устойчиво е центърът, около който се развиват всички други явления в космоса на езика. А космосът на българския език застава пред нас със своето респектиращо своеобразие. Езикознанието разполага с опциите за високоскоростно движение по историческата вертикала на езика и лингвистичната мисъл прави няколковековен пробег до писмено засвидетелставните архетипи, че и по-назад – до формите, възстановени чрез принципа на сравнението. Тези пробези на лингвистичната мисъл идват като фино последствие от наслагванията в езиковото познание. Това познание е многокръгово, кръгопроникващо, кръгоприближаващо и кръгоразделящо. То  обаче е лингвистично и точно като такова  има функцията да обединява тези кръгове, да концентрира тълкувателите на езика, принадлежащи на различнин школи, върху един обект и именно този обект – езикът, създава школата. Другото е въпрос на анализ и начална интерпретаторска позиция. Тръгнали от езика, лингвистичните тълкувания пак се връщат към него. И ето защо той е центрообемащ, но не и центроосвобождаващ: езикът е центърът, през който минава комуникацията ни; езикът е центърът, откъдето тръгваме в интерпретацията на неговите явления и в обобщенията си се  връщаме пак до езика. Езикът има и способността да описва сам себе си и това е добре позната негова функция за лингвистите. Те, от своя страна, описвайки езика, създават собствен език на описание, отскачащ вече в регистрите на стилистиката – тази претенциозна и грациозна дама, към която езикът винаги е настроен джентълменски. Езикът и описателите често влизат в опозитивно отношение, защото в търсенето на поредния граматичен символ описателите разтварят езика по периметъра на всичките му равнища, а той стои като еластичен и на действието отвръща с равно по големина и противоположно по посока противодействие. Противодействайки, езикът обаче задейства допълнителни механизми на експеримента: те пък предизвикват експерименталното и у описателите му. И така, в сдвояването на експерименталните състояния и подходи понякога се раждат неочаквани открития в системата на езика. Експериментално е и това есе….

Leave a Reply