kupih.com

изкуството на стила
Home » БългарскиЯТ език » Актьорът доц. Иван Налбантов: Скъсената дистанция позволява по-голяма искреност!

Актьорът доц. Иван Налбантов: Скъсената дистанция позволява по-голяма искреност!

05.06.2012, Тенчо Дерекювлиев Публикувано в БългарскиЯТ език, Изкуство, Наука

Доц. Налбантов, от няколко години сте преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски” . Превърна ли се Пловдивският университет в източник на актьори за националните театри?

Процентно знам, че много от завършилите Пловдивския университет специалността „Актьорско майсторство” се реализират на професионална сцена. Това става обикновено в провинциалните театри, даже в тези, които са по-провинциални от Пловдивския театър. Доколкото знам, той избягва да назначава студенти от този университет, предпочита от НАТФИЗ, но много други театри правят точно обратното и дават шанс на младите ни колеги. Чул съм много добри отзиви за някои от бившите ни студенти.

От единайсет, завършили миналия ми клас, осем са в театри и един е в телевизия.

Как откривате таланта, влизането в университета си е влизане, но оттам нататък?

Талантът се е самооткрил, щом е решил да кандидатства в подобно учебно заведение. Обрекъл се е вече. Това става или по семейни причини, или при дружба с хора на изкуството, или някой път читалищата, добрите учители по литература вършат тази дейност, поетите на града, артистите. Тези деца намират начин да бъдат видени, да бъдат поощрени. Дай боже, да бъдат и приети, да завършат, за да се осъществят, защото – де да знам! – късметлии хора са тези, на които бог е отредил да се занимават с изкуство.

Без талант не може в изкуството: това ли казвате?

Мисля, че не може. На места съдбата е била много щедра, на места може да е програмирала по-скромен запас от талант.

Талантът се открива или доразвива, но много е лесно, ако човек е крехък като характер, да бъде и погубен. Но таланта не може никой да налее с инжекция, да го събуди с хапче или с много примамливи думи, с много четене на книги. Не знам?…

Тя, Мелпомена, ги знае тези неща. Питайте нея!

Да следваш актьорско майсторство, се оказва доста по-различно, отколкото да учиш която и да е хуманитарна специалност?

Ако си талантлив човек, следването може да се нарече и най-лесното, защото ти се забавляваш, докато следваш. Ти играеш роли, пресътворяваш много други хора, почти колкото срещаш и в живота. От всекиго вземаш по нещо. Талант е също и да вземаш, за да можеш да го дадеш. То е една игра, един кръговрат. Има, разбира се, и тежки, теоретични предмети, но ти имаш практически предмети, отиваш например два часа да се фехтоваш.

Та това е едно удоволствие, здраве, ако щете. Играеш и пластика: падаш от 12 стъпала, търкаляш се, първия път се удряш, втория – по-малко, третия път казваш: „Ох, че е хубаво да си един паднал човек от висока стълба!”. И те – стълбите – са истински, дървени и няма дунапрен по тях.

Или отиваш на пеене: ти дишаш усилено, ставаш по-здрав. Отиваш на сценическа реч – слушаш тоя звучен български език, опитваш се да го направиш като тези, които харесваш как го говорят. Имаш музика, какво ли не…

Ако ти с кеф си влязъл и с кеф съществуваш, то е божи дар, да учиш в специалността „Актьорско майсторство” или да учиш в Художествената академия, в Консерваторията, а бе – да учиш художество!

Ти непременно започваш да осъзнаваш, че не си случаен, че имаш мисия в този живот и че тая мисия е тежка и отговорна, и че трябва да я изпълниш. Както Матей Миткалото! Ако той не е осъзнавал, че има мисия, луд ли е да изходи пешком толкова километри?!

Сега ги мързи и с лека кола да отидат, за да се видят с хората…

Сцената скъсява ли дистанцията между преподавателя и студента точно в „Актьорско майсторство”?

Категорично! Когато приех първия клас в Пловдивския университет, в залата имаше близки, родители и си позволих да кажа едно изречение, а пък те го взеха много на сериозно. Аз казах, че за четири години осиновявам децата им. Те изръкопляскаха, но аз само се бях пошегувал. Първо, финансово не бих могъл да издържам  толкова много деца; второ, те са на едни години. Но казах, че те по-дълго ще бъдат при мене, отколкото при тях. Те по-малко щяха да им се  карат, отколкото аз, и по-малко щяха ги хвалят, отколкото аз. Ако под това разбираме „осиновяване”, не съм сбъркал, че съм го казал, или може би не бях намерил най-точната дума.

Задължително трябва да изчезне дистанцията между преподавателите по актьорско майсторство  и студентите, за да могат да приемат не само похвалите, но и забележките. Те винаги са по-субективни, но са направени с цел да помогнат, а не да навредят на дадения студент.

Скъсената дистанция позволява по-голяма доза искреност. Още повече, много често преподавателите след време играят със студентите си на една и съща сцена. И тогава те може и да объркат своите собствени роли, защото гледат как играе студентът, и са по-склонни и повече искат той да играе по-добре от тях, защото биологически е тяхното продължение!

Какво припознават във Вас студентите Ви още от първите дни на сцената?

Тях ще питате.

Споделяли ли са?

Споделяли са. Обикновено те не могат дори да закъсняват, камо ли да отсъстват в час по актьорско майсторство. Тука сигурно играе роля това, че съм 45-46 години артист във Военния театър. Оставете дали е военен, или не е военен! В театъра не може да се закъснява, а най-вече не може безпричинно да се отсъства. Представете си – зрителят ще тръгне в дъжда от някой краен квартал, за да дойде да го гледа, а този, „нашият”, нямало да дойде. Откъде-накъде?!

А колегите му? При тях няма ли един, страдат най-малко десет.

И те свикват, дори философски оправдават невъзможността си да закъсняват или да отсъстват, защото това е колективно изкуство. Един за всички и всички за един. Е, и себелюбието и егоизмът са части от таланта, но те са благородно себелюбие и благороден егоизъм. Всеки иска да е първа цигулка, ама само с първа цигулка оркестър не се прави. Трябва да има всякакъв вид инструменти.

Какви инструменти чувахте във Вашата театрална кариера?

Първо съм слушал как си настройват инструментите много големи артисти. Моите учители – като започнем от Владимир Трандафилов, Йордан Матев, Чапразов, да не изброявам… Единият ми е бил учител, с другите ме е сбрала съдбата.

От моя театър – Иван Янчев. Един от най-опитните артисти на Военния театър. Характерен артист. В четири часа той вече е в театъра. Сяда пред огледалото, към пет надява костюма, разлиства пиесата и непрекъснато маха Иван Янчев от себе си, за да се получи един друг „Иван Янчев”, който повече прилича на оня герой, който ще играе, отколкото на този, който е влязъл през входа. Когато излезе на изхода, той отново си е оня Иван Янчев, само че излиза един щастлив човек от свършената работа. Изкуството е и творческа радост.

Как попаднахте в Театъра на Българската армия?

По мое време се постъпваше на работа по разпределение и по задължение. Държавата те е учила четири години, ти си длъжен да отидеш поне две години там, където тя те прати, и в това нямаше нищо лошо. Артистите започваха от провинциалните театри. Единици оставаха с връзки и в София, но това рядко се случваше. Навсякъде трябват и млади хора, само че в провинциалния театър ти, младият, си от пиеса в пиеса, имаш право три пъти да сбъркаш и четвъртия път да се поправиш, въобще да направиш първите професионалин крачки с много възможности. Отидеш ли направо в софийски  театър, повече ще чакаш роли, отколкото да ги получиш.

А две години пропуснеш ли след следването да се влееш в театрална трупа, наученото почва да се изпарява.

За мен специално – аз прекарах своите първи две години в Сливенския театър и слава богу! Наиграх се, дето се казва, накритикуваха ме, нахвалиха ме. След тези две години ме приеха във Военния театър, сигурно нещо съм изиграл добре и тъй до пенсионирането. Аз съм пенсиониран с достойнство, както трябва да се пенсионира един артист – да се извика с едно малко уиски, с благодарност, а не тъй – по телефона: „Няма да идвате повече, ще ви изпратим последните пари от заплатата по пощата!…” .

Излизате ли на сцената днес?

Днеска – не. Ще излязат моите студенти. (Смее се!) Те имат своя годишен изпит.

Аз вече играя по-малко. И във Военния театър, и в един частен театър „Перпетуум мобиле”. Разликата между репетоарния театър и частния е, че в репертоарния те разпределят  директори, съвети. Те решават съдбата ти. В частния театър те канят, казват ти какво ще играеш и ти имащ правото да откажеш: „Не ми харесва, не искам”. Дори и да спориш за своя хонорар. Свободата е много по-голяма, разбира се, и отговорността е много по-голяма, защото никой с нищо не помага. Ако спектакълът върви, има печалба и за теб, и за този, който ти е продуцент, и за бъдещия спектакъл. Ако не върви – фалираш. Това е положението…

Едно от заглавията на Вашите книги е „Приют за думи”. Изгонени ли са думите в съвременността?

Народът ни е уморен от думи. Всички говорят. В телевизията само някой някого пита и някой му отговоря. Когато са доктори, разбирам, защото са полезни приказките им. Например „Не пий сода каустик, защото е отровна”. Когато се говорят общи приказки в продължение на двайсет и няколко години, едни и същи, почва да му писва на народа и народът натиска копчето, не ще и да слуша! И пуска чалга, защото в чалгата – я разбрал думите, я не, поне някакви голи крака му се мотат пред погледа.

Приют за думи е, когато думите са преупотребени, преекспонирани и започват да губят своето значение. А те са хубави думи. И затова  трябва да се съхраняват някъде. Както ги е съхранил Паисий Хилендарски – не ме мерете с него, – казвам най-добрия вариант; както ги е съхранил Вазов, Ботев, Яворов…

Ние днес не казваме „йощ”, а „още” – не знам кое е по-хубаво, и „йощ” ми звучи добре. Ето една изгубена дум – „йощ”.

„Приют за думи” е сиропиталище за думи. Няма стари и нови думи, има вечни думи. Българският език е този, който е спасил нацията ни. Религията го използва, но тя е след него. Това е устното творчество, народната песен, фолклорът, танците. Мечът на войните се е огънал, но думите на дедите ни – не.

Те са в обредите, приказките, песните най-вече, където има художество. Това е съхранило нашата нация и ако го загубим, тя ще изчезне.

Имат ли думите темперамент?

Човек ги изговаря, като влага дъха си, а това ги прави и силни, и топли. Вижте сега какво чудо е българският език:  да направим едно упражнение. Искат да те успокоят – вероятно покой е думата, която може да изрикат, ручей, славей, повей. Все с „Й” отзад. То те успокоява, намерили са ония гласни, които ще отпуснат опънатото ти лице. И изведнъж ще започне буря, гръмотевица, грозота, врана, грохот. Вижте какво става! Чуйте скърцащото „Р”.

Аз често ги казвам тия неща и в почти всички мои интервюта ги има. Хайде да видим какво вика пъдпъдъкът – не вика ли пъд-пъ-дък. Щом българинът може да се разбере и с пъдпъдъка, защо да не се разбере и с Европейския съюз.

Пишете ли нова книга?

Нова – не. Пиша едни записки, много рядко ги пиша. Когато е студено и не мога да излизам навън. Това са едни наброски, които искам да оставя на моята внучка, която носи името ми, и може би затуй съм им задължен. Искам да й говоря за моите грешки, за да не ги повтори.

Общо взето, заговорихме за думите. Друга моя книга пък се казва „Една действителност от думи”. Имам и стихотворение за думите:

В началото бе слово-

това е свят цитат.

Ту нежно, ту сурово

то багри тоя свят!

Има живот в думите. Те са по-живи от човешкия организъм, Човешкият организъм е временен, а думата е вечна. Думата „смърт” е толкова вечна, колкото е кратка като явление. Думата живот обаче е безкрайна! Като вселената…

24 май беше наскоро: как актьорът Иван Налбантов усеща словесността на тази дата?

На този ден аз посетих Бачковския манастир. Видях много чужденци, които палеха свещи и пипаха тази невероятна икона, която прославя Бачковския манастир. Заведох и внучката си, поседяхме.

Това е Богородица, която според приказките на по-възрастни хора има чудодейна сила. Вече съм на такива години, искам да вярвам в тези неща. Помолих й се да защити моите най-близки хора и понеже съм чувал, че Иисус е имал и има по-специално отношение към България, помолих и него да съхрани моя народ. За идните векове. Моят народ е избран да върши по-сложните неща на тази земя и мисля, че те му предстоят!

 

 

 

Сподели:
Edno23 Favit Svejo Twitter Facebook Google Buzz Delicious Google Bookmarks Digg

Коментирай