kupih.com

изкуството на стила
Home » Архив на категория 'БългарскиЯТ език' (Page 4)

Шефът на „Хермес” Стойо Вартоломеев: Книжарницата е и място за общуване!

13.06.2012, Тенчо Дерекювлиев Публикувано в БългарскиЯТ език, Изкуство, Новини, Четенето

Книжарница „Хермес – Централ” е носителят на наградата „Хр. Г. Данов” за книгоразпространение, както www.kupih.com писа часове след връчването на отличията.  При получаването на приза управителят на издателство „Хермес” Стойо Вартоломеев обяви, че паричната сума от наградата отива като дарение за фондация „Пловдив – европейска столица на културата”. Днес марката „Хермес” е широкопопулярна в книгоиздаването и книготърговията.

Г-н Вартоломеев, при връчването на наградите „Хр. Г. Данов” казахте, че бъдещето на книжарниците е да не са само магазини за книги. Кога книжарниците надминават тези параметри?

Когато повече хора започнат да влизат в тях не само за да си купуват книги, но и да участват в различните творчески прояви. В нашата книжарница за миналата година има над 50 събития- срещи с писатели, книги с автографи, детски празници, четения…  Подобни събития създават кръг около книжарницата, който подсилва търговския ефект. Аз и друг път съм казвал, че купувачите на книги са специални хора – това са хората, които ходят в супермаркета, но това са и хората, които имат богат емоционален живот. Те идват в книжарницата, понякога споделят много лични неща, които може би не споделят с близки хора. Затова смятам, че книжарницата е нещо повече от магазин за продажба на книги.

Посочихте успеваемостта на „Хермес” и като издателски тиражи, и като продажби. Какви са най-новите моменти в издателската Ви стратегия?

Няколко неща. Четенето е като модата в дрехите. На всеки 4-5 години има промяна. В момента има засилен интерес към книгите за самопознание – книги, насочени към личния свят на човека.  Хорхе Букай е един от най-големите ни успехи в тази посока. Посланията му са ясни, разбират се от много хора. Чрез подобни текстове човек преоткрива и себе си. Както казва Хорхе, за да обичаш околните, за да си приятел с другите, най-напред трябва да си приятел със себе си. Тогава ти можеш да зачиташ и останалите.

Какво беше за издателя Стойо Вартоломеев получаването на наградата в къщата музей „Христо Г. Данов”?

Много лично събитие, защото аз съм работил 10 години  в издателство „Христо Г. Данов”. За нас Христо Г. Данов не беше само името, а мечтата, която може да осъществи един издател.  Освен това дядо Данов е бил и книжар –имал е книжарница в Пловдив и в Русе. Преди два месеца открихме книжарница в Русе.  Вълнувах се, защото знаех, че дядо Данов също е имал книжарница в този град.

Къщата музей „Хр. Г. Данов” за мен е много лично пространство,  кара ме да се гордея с това, което съм постигнал – за себе си и за издателството.

Пишете ли литературна критика днес?

Аз обикновено казвам, че съм пенсиониран литературен критик. От 25 години не пиша, защото се занимавам с книгоиздаване и книготърговия. Като се пенсионирам някога, вероятно ще напиша някои интересни неща, които се случиха през този период.

И Вие сте от прословутата школа на Пловдивския университет, от поколението на седемдесетте и осемдесетте години. Какво даде това време на Вас, пловдивските творци?

О, даде много емоции! Бяхме млади и красиви. И талантливи. Събирахме се често. Имаше много мечти, полет на мисълта. Искахме да превземем не само Пловдив, но и цяла България. Събирахме се в Клуба на културните дейци, черпехме се за всяко отпечатано стихотворение или разказ.  Някъде през 1990 г., като станеше четири часа, си тръгвах и отивах да продавам книги на Пешеходния мост. Моите приятели ме питаха: – Къде отиваш? Отговарям: – Отивам да продавам книги!  – Ти луд ли си?! Какви книги ще продаваш?… Викам: – Не, аз отивам да продавам книги. И ги оставях… Сега, като седнем на масата, те ми припомнят това и носталгично казват: „Нека да бяхме идвали и ние тогава да продаваме книги…”.

 

 

Стефан Цанев: Работя върху две нови пиеси!

07.06.2012, Тенчо Дерекювлиев Публикувано в БългарскиЯТ език, Изкуство, Новини, Четенето

 

Минути след като поздрави пловдивчани при откриването на „Пловдив чете” вчера, Стефан Цанев стана обект на засилен журналистически интерес. От естрадата пред Общината маестрото на думите и смисъла сподели, че най-хубавите си творби е написал в Пловдив.

Стефан Цанев прие и поканата  на www.kupih.com за интервю, което сега е  пред погледа на читателите.

Вие казахте, че сте написали най-хубавите си творби в Пловдив. С какво ви импулсира този град?

С атмосферата си, с това, че ме приеха. Тука бяха най-добрите ми приятели, за съжаление те са мъртви…

Колко често идвате в Пловдив?

Поне в годината веднъж. Миналата година бях тук, идвам винаги когато имам свободно време или пътят ми е оттук. И днес искам да се кача в Стария град, да отида в Начовата къща, да видя сенките на приятелите си…

С какви темпове твори днес Стефан Цанев?

В добра кондиция съм, слава на бога! Добре съм!

Най-новите Ви литературни проекти?

Написах миналата година две пиеси. Едната, почват репетиции в Народния театър – „Духът на поета”, другата,  в Младежкия театър – „Деца на света”, а сега, това лято, ще напиша поне две пиеси. Дано не се препъна някъде по средата, работя върху тях.

Какъв е статусът на съвременната българска книга?

Мисля, че е много добре, но е много разпръсната. За съжаление нямаме добра критика, която да систематизира нещата, да знае човек какво да търси – кое има стойност, кое не. В многотията се губят много хубави неща!

 

Актьорът доц. Иван Налбантов: Скъсената дистанция позволява по-голяма искреност!

05.06.2012, Тенчо Дерекювлиев Публикувано в БългарскиЯТ език, Изкуство, Наука

Доц. Налбантов, от няколко години сте преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски” . Превърна ли се Пловдивският университет в източник на актьори за националните театри?

Процентно знам, че много от завършилите Пловдивския университет специалността „Актьорско майсторство” се реализират на професионална сцена. Това става обикновено в провинциалните театри, даже в тези, които са по-провинциални от Пловдивския театър. Доколкото знам, той избягва да назначава студенти от този университет, предпочита от НАТФИЗ, но много други театри правят точно обратното и дават шанс на младите ни колеги. Чул съм много добри отзиви за някои от бившите ни студенти.

От единайсет, завършили миналия ми клас, осем са в театри и един е в телевизия.

Как откривате таланта, влизането в университета си е влизане, но оттам нататък?

Талантът се е самооткрил, щом е решил да кандидатства в подобно учебно заведение. Обрекъл се е вече. Това става или по семейни причини, или при дружба с хора на изкуството, или някой път читалищата, добрите учители по литература вършат тази дейност, поетите на града, артистите. Тези деца намират начин да бъдат видени, да бъдат поощрени. Дай боже, да бъдат и приети, да завършат, за да се осъществят, защото – де да знам! – късметлии хора са тези, на които бог е отредил да се занимават с изкуство.

Без талант не може в изкуството: това ли казвате?

Мисля, че не може. На места съдбата е била много щедра, на места може да е програмирала по-скромен запас от талант.

Талантът се открива или доразвива, но много е лесно, ако човек е крехък като характер, да бъде и погубен. Но таланта не може никой да налее с инжекция, да го събуди с хапче или с много примамливи думи, с много четене на книги. Не знам?…

Тя, Мелпомена, ги знае тези неща. Питайте нея!

Да следваш актьорско майсторство, се оказва доста по-различно, отколкото да учиш която и да е хуманитарна специалност?

Ако си талантлив човек, следването може да се нарече и най-лесното, защото ти се забавляваш, докато следваш. Ти играеш роли, пресътворяваш много други хора, почти колкото срещаш и в живота. От всекиго вземаш по нещо. Талант е също и да вземаш, за да можеш да го дадеш. То е една игра, един кръговрат. Има, разбира се, и тежки, теоретични предмети, но ти имаш практически предмети, отиваш например два часа да се фехтоваш.

Та това е едно удоволствие, здраве, ако щете. Играеш и пластика: падаш от 12 стъпала, търкаляш се, първия път се удряш, втория – по-малко, третия път казваш: „Ох, че е хубаво да си един паднал човек от висока стълба!”. И те – стълбите – са истински, дървени и няма дунапрен по тях.

Или отиваш на пеене: ти дишаш усилено, ставаш по-здрав. Отиваш на сценическа реч – слушаш тоя звучен български език, опитваш се да го направиш като тези, които харесваш как го говорят. Имаш музика, какво ли не…

Ако ти с кеф си влязъл и с кеф съществуваш, то е божи дар, да учиш в специалността „Актьорско майсторство” или да учиш в Художествената академия, в Консерваторията, а бе – да учиш художество!

Ти непременно започваш да осъзнаваш, че не си случаен, че имаш мисия в този живот и че тая мисия е тежка и отговорна, и че трябва да я изпълниш. Както Матей Миткалото! Ако той не е осъзнавал, че има мисия, луд ли е да изходи пешком толкова километри?!

Сега ги мързи и с лека кола да отидат, за да се видят с хората…

Сцената скъсява ли дистанцията между преподавателя и студента точно в „Актьорско майсторство”?

Категорично! Когато приех първия клас в Пловдивския университет, в залата имаше близки, родители и си позволих да кажа едно изречение, а пък те го взеха много на сериозно. Аз казах, че за четири години осиновявам децата им. Те изръкопляскаха, но аз само се бях пошегувал. Първо, финансово не бих могъл да издържам  толкова много деца; второ, те са на едни години. Но казах, че те по-дълго ще бъдат при мене, отколкото при тях. Те по-малко щяха да им се  карат, отколкото аз, и по-малко щяха ги хвалят, отколкото аз. Ако под това разбираме „осиновяване”, не съм сбъркал, че съм го казал, или може би не бях намерил най-точната дума.

Задължително трябва да изчезне дистанцията между преподавателите по актьорско майсторство  и студентите, за да могат да приемат не само похвалите, но и забележките. Те винаги са по-субективни, но са направени с цел да помогнат, а не да навредят на дадения студент.

Скъсената дистанция позволява по-голяма доза искреност. Още повече, много често преподавателите след време играят със студентите си на една и съща сцена. И тогава те може и да объркат своите собствени роли, защото гледат как играе студентът, и са по-склонни и повече искат той да играе по-добре от тях, защото биологически е тяхното продължение!

Какво припознават във Вас студентите Ви още от първите дни на сцената?

Тях ще питате.

Споделяли ли са?

Споделяли са. Обикновено те не могат дори да закъсняват, камо ли да отсъстват в час по актьорско майсторство. Тука сигурно играе роля това, че съм 45-46 години артист във Военния театър. Оставете дали е военен, или не е военен! В театъра не може да се закъснява, а най-вече не може безпричинно да се отсъства. Представете си – зрителят ще тръгне в дъжда от някой краен квартал, за да дойде да го гледа, а този, „нашият”, нямало да дойде. Откъде-накъде?!

А колегите му? При тях няма ли един, страдат най-малко десет.

И те свикват, дори философски оправдават невъзможността си да закъсняват или да отсъстват, защото това е колективно изкуство. Един за всички и всички за един. Е, и себелюбието и егоизмът са части от таланта, но те са благородно себелюбие и благороден егоизъм. Всеки иска да е първа цигулка, ама само с първа цигулка оркестър не се прави. Трябва да има всякакъв вид инструменти.

Какви инструменти чувахте във Вашата театрална кариера?

Първо съм слушал как си настройват инструментите много големи артисти. Моите учители – като започнем от Владимир Трандафилов, Йордан Матев, Чапразов, да не изброявам… Единият ми е бил учител, с другите ме е сбрала съдбата.

От моя театър – Иван Янчев. Един от най-опитните артисти на Военния театър. Характерен артист. В четири часа той вече е в театъра. Сяда пред огледалото, към пет надява костюма, разлиства пиесата и непрекъснато маха Иван Янчев от себе си, за да се получи един друг „Иван Янчев”, който повече прилича на оня герой, който ще играе, отколкото на този, който е влязъл през входа. Когато излезе на изхода, той отново си е оня Иван Янчев, само че излиза един щастлив човек от свършената работа. Изкуството е и творческа радост.

Как попаднахте в Театъра на Българската армия?

По мое време се постъпваше на работа по разпределение и по задължение. Държавата те е учила четири години, ти си длъжен да отидеш поне две години там, където тя те прати, и в това нямаше нищо лошо. Артистите започваха от провинциалните театри. Единици оставаха с връзки и в София, но това рядко се случваше. Навсякъде трябват и млади хора, само че в провинциалния театър ти, младият, си от пиеса в пиеса, имаш право три пъти да сбъркаш и четвъртия път да се поправиш, въобще да направиш първите професионалин крачки с много възможности. Отидеш ли направо в софийски  театър, повече ще чакаш роли, отколкото да ги получиш.

А две години пропуснеш ли след следването да се влееш в театрална трупа, наученото почва да се изпарява.

За мен специално – аз прекарах своите първи две години в Сливенския театър и слава богу! Наиграх се, дето се казва, накритикуваха ме, нахвалиха ме. След тези две години ме приеха във Военния театър, сигурно нещо съм изиграл добре и тъй до пенсионирането. Аз съм пенсиониран с достойнство, както трябва да се пенсионира един артист – да се извика с едно малко уиски, с благодарност, а не тъй – по телефона: „Няма да идвате повече, ще ви изпратим последните пари от заплатата по пощата!…” .

Излизате ли на сцената днес?

Днеска – не. Ще излязат моите студенти. (Смее се!) Те имат своя годишен изпит.

Аз вече играя по-малко. И във Военния театър, и в един частен театър „Перпетуум мобиле”. Разликата между репетоарния театър и частния е, че в репертоарния те разпределят  директори, съвети. Те решават съдбата ти. В частния театър те канят, казват ти какво ще играеш и ти имащ правото да откажеш: „Не ми харесва, не искам”. Дори и да спориш за своя хонорар. Свободата е много по-голяма, разбира се, и отговорността е много по-голяма, защото никой с нищо не помага. Ако спектакълът върви, има печалба и за теб, и за този, който ти е продуцент, и за бъдещия спектакъл. Ако не върви – фалираш. Това е положението…

Едно от заглавията на Вашите книги е „Приют за думи”. Изгонени ли са думите в съвременността?

Народът ни е уморен от думи. Всички говорят. В телевизията само някой някого пита и някой му отговоря. Когато са доктори, разбирам, защото са полезни приказките им. Например „Не пий сода каустик, защото е отровна”. Когато се говорят общи приказки в продължение на двайсет и няколко години, едни и същи, почва да му писва на народа и народът натиска копчето, не ще и да слуша! И пуска чалга, защото в чалгата – я разбрал думите, я не, поне някакви голи крака му се мотат пред погледа.

Приют за думи е, когато думите са преупотребени, преекспонирани и започват да губят своето значение. А те са хубави думи. И затова  трябва да се съхраняват някъде. Както ги е съхранил Паисий Хилендарски – не ме мерете с него, – казвам най-добрия вариант; както ги е съхранил Вазов, Ботев, Яворов…

Ние днес не казваме „йощ”, а „още” – не знам кое е по-хубаво, и „йощ” ми звучи добре. Ето една изгубена дум – „йощ”.

„Приют за думи” е сиропиталище за думи. Няма стари и нови думи, има вечни думи. Българският език е този, който е спасил нацията ни. Религията го използва, но тя е след него. Това е устното творчество, народната песен, фолклорът, танците. Мечът на войните се е огънал, но думите на дедите ни – не.

Те са в обредите, приказките, песните най-вече, където има художество. Това е съхранило нашата нация и ако го загубим, тя ще изчезне.

Имат ли думите темперамент?

Човек ги изговаря, като влага дъха си, а това ги прави и силни, и топли. Вижте сега какво чудо е българският език:  да направим едно упражнение. Искат да те успокоят – вероятно покой е думата, която може да изрикат, ручей, славей, повей. Все с „Й” отзад. То те успокоява, намерили са ония гласни, които ще отпуснат опънатото ти лице. И изведнъж ще започне буря, гръмотевица, грозота, врана, грохот. Вижте какво става! Чуйте скърцащото „Р”.

Аз често ги казвам тия неща и в почти всички мои интервюта ги има. Хайде да видим какво вика пъдпъдъкът – не вика ли пъд-пъ-дък. Щом българинът може да се разбере и с пъдпъдъка, защо да не се разбере и с Европейския съюз.

Пишете ли нова книга?

Нова – не. Пиша едни записки, много рядко ги пиша. Когато е студено и не мога да излизам навън. Това са едни наброски, които искам да оставя на моята внучка, която носи името ми, и може би затуй съм им задължен. Искам да й говоря за моите грешки, за да не ги повтори.

Общо взето, заговорихме за думите. Друга моя книга пък се казва „Една действителност от думи”. Имам и стихотворение за думите:

В началото бе слово-

това е свят цитат.

Ту нежно, ту сурово

то багри тоя свят!

Има живот в думите. Те са по-живи от човешкия организъм, Човешкият организъм е временен, а думата е вечна. Думата „смърт” е толкова вечна, колкото е кратка като явление. Думата живот обаче е безкрайна! Като вселената…

24 май беше наскоро: как актьорът Иван Налбантов усеща словесността на тази дата?

На този ден аз посетих Бачковския манастир. Видях много чужденци, които палеха свещи и пипаха тази невероятна икона, която прославя Бачковския манастир. Заведох и внучката си, поседяхме.

Това е Богородица, която според приказките на по-възрастни хора има чудодейна сила. Вече съм на такива години, искам да вярвам в тези неща. Помолих й се да защити моите най-близки хора и понеже съм чувал, че Иисус е имал и има по-специално отношение към България, помолих и него да съхрани моя народ. За идните векове. Моят народ е избран да върши по-сложните неща на тази земя и мисля, че те му предстоят!

 

 

 

Литературоведът доц. д-р Мила Кръстева: Паисий е моята кауза!

24.05.2012, Тенчо Дерекювлиев Публикувано в БългарскиЯТ език, Изкуство, Календар, Наука, Новини

 

Доц. Кръстева, възрожденски ли се чувстваме на 24 май?

Определено!

В  словото си синтезирахте етнокултурното, ортодоксалното, текстотворното. Как се получава тази комбинация в текста?

С  много любов!

Паисий?

Паисий, Паисий е моята кауза!

Юбилейна е годината от написването на „История славянобългарска”.  Какво още имаме да разбираме от текста на Паисий?

Ооо! Много неща, трябва да минат още няколко четвъртхилядолетия, за да се докоснем до мъдростта на онзи монах тъмен, непознат и бледен…

Възрожденското съдържание стои ли в някаква опозиция с акцентите на съвременността?

Мисля, че  да. Възраждането е анахронизъм, на него се гледа като на диво и варварско, но проблемът не е във Възраждането, а в съвременната култура и субкултурните й безумия.

Трябва ли филологът задължително да усети основните неща във възрожденското съдържание, за да е по-адекватен в своите тълкувателски стратегии?

Определено трябва, защото моята версия е, че съвременната българска литеартура –литературата след Освобождението и тази на XX и XXI век всъщност гради основните си представи, стъпвайки на Възраждането. Според мен няма голям учен литературовед, който да не е досягал Възраждането професионално. Уроците на Възраждането са задължителни за литературоведа, който тълкува литературата след Освобождението.

Говоренето и любословието: къде е разликата между тях?

Да говори – може всеки; да обича род, език, родина, да почита памет – не може всеки!

Възраждането се оказва една семиотична зона?

Така е, една семиотика на високото българско, на могъщото българско, но и на предателите…

Какво трябва на филолога, за да запази принадлежността към себе си и към историята на собствената си, в случая българската култура?

Преди всичко да бъде професионалист, да се подготви да бъде филолог.

Филологията в XXI век – завръщане към медиевизма, към възрожденистиката или устремен поглед към далечните й перспективи, как я виждате?

За съжаление не я виждам в нито един от тези дискурси. Мисля, че по-скоро отново вървим срещу Европа. Ние сме част от Европа отколе, от първите й заселници, родени в Европа. За съжаление отново вървим срещу нея и пак ще се разминем

Какво визирате в това „срещу нея”?

Ами, тя, Европата, трябва да върви към нас, а не ние към нея. Ние сме в Европа и докато хората, които правят политика и които строят магистрали, пропускат да опазят и да предадат култура, да я наследят и предадат, ние пак ще вървим срещу Европа. А тя трябва да върви към нас, защото сме част от нейната култура.

Културата и културологичното ли са обединяващият център за европейците?

Според мен културата – да, но и опазването на националнотото – на онова, което ни прави част от Европа, но и опазва нашето си.