kupih.com

Съвместна изложба  на преподаватели и студенти от Великотърновския унирверситет „Св. св. Кирил и Методий” се открива на 14 февруари  (вторник) от 17.30 часа в Градската художествена галерия в Пловдив. Изложбата е под мото „Артрозалиада – живописен пир на виното”. Тя се осъществява със седействието и на Университета по хранителни технологиии- Пловдив и Градската художествена галерия. „Артрозалиада – живописен пир на виното” е посветена на 14 февруари като едновременен празник – Трифон Зарезан и Свети Валентин.

55 са картините, които ще бъдат изложени. В изложбата участват 8 преподаватели и 14 студенти. На много места в Източните Родопи са изваяни шарапани. Това са винарните на древните траки. В скалата е изкопана цилиндрична дупка с диаметър 1 – 1,5 м. Малко по-ниско е издълбана друга дупка с диаметър около 0,5 м. Двете дупки са свързани с тесен отвор. В горната босоноги тракийки газели (мачкали) гроздето. В долната дупка е събиран гроздовият сок. След втасването на ширата и превръщането й във вино траките са се отдавали на весели оргии, наричани розалии, информираха за www.kupih.com художниците инициатори.

Езикът притежава такава способност, че само с едно изречение да поясни в един от възможните варианти заглавието: В езиковата култура откриваме езика на културата. Звучи сентенционно, преводимо, запомнящо се. Това не е изненадващо, тъй като поначало сентенционните неща се запомнят. Къде поради ритмично нанизания им смисъл, къде поради пристрастието ни човешко към сентенциите като умозаключение, отразяващо обобщен опит.

С езиковата си култура носителят на езика общува социално, индивидуално, естетически, игрово, комбинира думите в модели с различна аранжировка, изразява идеи чрез различни структурни варианти. Езиковата култура е широко понятие, макар и в повечето случаи да се възприема като владеене на правоговорните, правописните и пунктуационните правила на родния ни език. Езиковата култура е родово понятие спрямо равнищата, които са вътре в езиковата система – фонетично, лексикално(речниково), граматично с морфологията и синтаксиса. Всички тези равнища отразяват една йерархична схема. Най-просто казано, от звука до изречението, а чрез няколко изречения до неколкоизреченския текст.

Езиковата култура сигнализира умението не само да се познават езиковите средства, но и адекватните начини на тяхната комбинаторика в постигането на смисъла като логически феномен с атрактивна граматическа оформеност. Смисълът като единство, без двусмислието, но с възможните разносмилия. Те вече отиват в друга посока и са изразители на потенциала, заложен в езика като система – да казва много неща с малко изразни средства, да ги казва, без да раздвоява смисъла. Езикът може да сдвоява единични факти, постигайки нов изразен продукт – от по-високо ниво и с повече знаковост. В теоретичните описания върху езика като система ясно се казва, че той не е механичен сбор, а цялост, организирана по определени принципи с конкретно взаимодействие между инградиентите.

Тук е знаковият момент в езика и той ни насочва към вътрешния смисъл на понятието език на културата. Културата е знаков феномен и предлага голям набор от знакови системи и подсистеми, които в своята общност и активно функциониране образуват този специфичен език на културата. При него граматическата конкретика излиза с художествени наслагвания, с интерпретации от философско, антропологично и етнокултуроложко познание. Езикът на културата е понятие с макросмисъл, със своите многовариантни и полифункционални представяния.

Няма учудващ момент и в това, тъй като и самият език може да се възприеме като един голям смисъл, достигането на който минава през системите и подсистемите. В тяхното опознаване, осмисляне, овладяване и реализация. Така езиковата култура и езикът на културата сякаш тръгват от две различни посоки, но в един момент от движението си се срещат. Защото и двете имат най-малко една обща роля – да назовават кодирано, за да разкодираме смисъла при възприятието на устните съобщения и писмените текстове.

Във и чрез езиковата култура и към езика на културата.

Традиция, професионализъм и книжна атмосфера с много знаци – това е най-краткото определение за Регионалната библиотека “Николай Вранчев” в Смолян. От www.kupih.com уловихме тези особености с еднодневно присъствие в библиотеката. Нейният интернет адрес е www.librarysm.com, а на нашите читатели предлагаме интервю със зам.-директора Йорданка Вълчева, водеща и ресора “Връзки с обществеността”. Книгата изисква изграден навик за четене и ако човек го няма, книгата трудно ще го допусне, споделя Йорданка Вълчева. Носител е на грамота от  Българската библиотечна асоциация за принос  в нейното развитие.

Г-жо Вълчева, естетически надпис Регионална библиотека “Николай Вранчев” посреща читателите на входа, но вътре в библиотеката се усеща национално излъчване. С какво бихте продължили?

Надписът е действително такъв, а обстановката вътре е на типичната национална библиотека, която съхранява хиляди томове литература.

Споделяте, че е най-добре, когато книгите и компютрите са на едно място. Откога ги събрахте.

Винаги го казвам и продължавам да твърдя, че това, което се случва в библиотеките с автоматизацията, е най-доброто. Знаем, че информацията е най-ценното нещо, но и информацията невинаги е инте,рнет. Нашите потребители трябва да докоснат и книжното тяло, а това става най-добре в библиотеката, където с помощта на професионален информационен специалист могат да открият онова, от което се нуждаят.

Ние ги събрахме от 2000 година, като постепенно започнахме да автоматизираме библиотеката, а от  2009 за нашите читатели имаме шест места с достъп до интернет и още три с електронните бази на библиотеката. За читателите деца има три места за интернте достъп и една прекрасна оборудвана зала за обучение, където правим обучение на библиотекари и наши потребители от различни възрасти.

Родопознанието  е силно съхранено в библиотечния ви фонд.

Отдел “Краезнание” съхранява доста добър фонд от краеведски издания и идеята ни е тези издания да бъдат дигитализирани, за да може нашите читатели да ползват съдържанието, но и да запазим оригиналите на  книгите – те са прекрасна ценност, която трябва да съхраним за поколенията.

Нямате ли усещането, че книгите, които се издават в областта на родопологията, носят някакъв по-специфичен аромат на закодираното в тях?

Родопите са красива планина и всичко хубаво и красиво е в нея. И нашата книжнина родопска! Радостно е, че привличаме и младите хора към тази книжнина, и се надяваме, че ще продължат традициите на родопските книжовници.

Първите януарски дни са поредица от празници – от прехода стара-нова година, продължаваме с именниците и идат наздравиците и музиката. Вчера с екипа гостувахме на именници, дето ще празнуват скоро, и техните предци заразказваха за старите практики да се чества името на Йордановците, Ивановците, Антоновците, Атанасовците. Та в приказката им за приказното тяхно младо време стана дума и за народната музика. за онази старата, вкъщи или на хорището, без озвучителна техника. С яко надуване от старите майстори на духовите инструменти. Та старите именници си спомняха за старите майстори и най им бяха в акъла кларнетистите, а те им викат кърнъжии. В говорите кларнетът става кърне: така устата на местния любител по Тракия произнася думата за класическия инструмент, превърнат във водещ и в българската народна музика.

Кларнетът е от най-обичаните класически инструменти, с които се свири народна музика. С кларнета са възможни всякакви мотиви да бъдат изсвирени, възможни са и стотици вариации и импровизации. Възможни са, защото кларнетът има неподозирани възможности, както казват академичните музиканти, преподаващи този инструмент. А у нас дал Господ таланти в кларнетното изкуство. За акад. Петко Радев световната сцена отдавна е близко нещо, а името и способностите му години наред са в Миланската скала. Иво Папазов грабна световна награда за кларнетист и това се оказа нещо естествено за феноменалния музикант. Десетки са майсторите на този инструмент в българската народна музика. И ако почнем да ги изреждаме, рискът да пропуснем най-малко един от тях, стои още на първия ред.

Друга е идеята сега – фантастичните постижения на българските майстори са факт, факт е и световната им слава. В един етап от своето развитие обаче те са изпълнявали доста от тази народна музика, за която сега именниците с побелели коси си спомнят сякаш е било вчера мегданското хоро. А тази музика е винаги актуална. Носи архетипите, от които не е трудно да се върви напред. В тази музика са онези простички на първо чуване мотиви, които крият в своята мелодична структура изисквания за майсторлъшка ръка. Има я традицията, подадена и предавана под една или друга форма. Има я традицията в българската народна музика и я поддържат точно тези мелодични мотиви, връзка между стиловете в народномузикалното развитие, но и основа на тънката музикална струя, която тръгва към ухото на българина, когато зазвучава нашенският инструментален фолклор.