kupih.com

Православната църква чества днес Светите равноапостоли Кирил и Методий.Заедно с църковната почит празникът има и светска реализация. Според историческите описания първото му честване е през 1851 г. в Пловдив, в Епархийското училище. Инициатор бил възрожденецът Найден Геров.

В репортаж Българската национална телевизия съобщи за съществуващ документ, според който първото честване на празника се отнася към 1813 г. в Шумен. На тази дата там пристигнал арменският етнограф Минас Пъжишкян и бил заведен от български чорбаджия на театрално представление. Домакинът информирал госта, че това е празник на българската писменост.

Пъжишкян описал  представлението подробно в писмо до Венецианската конгрегация. Писмото било  намерено преди 30 години във Ватикана от журналиста Агоп Орманджиян, който събирал документи за пребиваването на Минас Пъжишкян по българските земи.

Според репортажа на БНТ от няколко десетилетия остава открит спорът къде е било първото гражданско честване на празника на българската писменост.

 

 

Аспарух Панов е координатор на Фондация за свободата „Фридрих Науман” за България и Македония. Фондацията беше един от организаторите на проведения пред дни в Смолян научен форум ”Помаците: версии за произход и съвременна идентичност”.

Събитието получи разгърнат медиен отзвук. За конференцията информирахме и на www.kupih.com.

Потърсихме Аспарух Панов за интервю, в което темата за гражданското общество и въпросът за българската култура и идентичност присъстват като важни акценти на съвремието.

Г-н Панов, защо избрахте точно Смолян за провеждането на форума „Помаците: версии за произход и съвременна идентичност”?

Може би е хубаво да кажа първо няколко думи за нашата фондация. Това е една от петте германски политически фондации, които са създадени след Втората световна война и са свързани с основните политически направления и партии в Германия, представени в германския Бундестаг. Фондация за свободата „Фридрих Науман” е либералната фондация и тя е свързана със Свободната демократическа партия.  В световната история нейни представители са такива личности като Геншер, Клаус Кинкел, а сега, в момента, партията е и управляваща в Германия. Германските фондации имат една обща цел – стимулиране на развитието на демократичния процес и на гражданското общество в страни с нова демокрация, където сега се формира демократичният процес. Фондация „Фридрих Науман” е първата фондация, която стъпва в България още веднага след 1989 г. Разбира се, след като България стана член на Европейския съюз, до голяма степен мисията на фондацията е изпълнена. Въпреки това обаче има още някои неща, които са много важни за развитието на България. Това са политическата култура, дискусионната култура, изобщо правенето на политика и формирането на политическите решения чрез обсъждане, а не вземането им, когато те се харесват на една управляваща партия или не се харесват. В този дух ние работим с представители на гражданското общество, с политически партии, с изтъкнати личности, с академичната общност. Ние не формираме решения, но подпомагаме дебатите, при които се формират решения. Не само нашата фондация, но и средите, в които работим, са много впечатлени от т.нар. български етнически модел, който показа една висока култура на решаване на въпросите на междуетническите отношения, и всъщност България, колкото и да звучи като клише, е един остров на стабилността.

Приехме поканата на Нов български университет да участваме в тази конференция. И защо Смолян? Свързано е със самата тема на конференцията, защото искаме да покажем уважението към хората, които живеят в Смолян, към Родопите като една особена част от българския обществен, политически, културен пейзаж. С това да докажем, че хората в Родопите са действително една много важна част, която подпомага формирането на европейска идентичност на българите изобщо. Мисля, че не сбъркахме. Получи се една конференция с настроение, с много голям интерес и с истински, макар и разгорещен дебат.

Имаше ли я чуваемостта?

Имаше различни гледни точки, но за съжаление нямаше общи становища. Имаше доста голямо различие в позициите на хората, които присъстваха. Като модератор ми се струваше, че понякога се говори на различни езици и че няма чуваемост – всеки иска да защити своята гледна точка, но не да се вслуша в позицията на другия. И това е, което липсва в българската дискусионна култура. Затова смятам, че такива конференции трябва да се водят по-често в гражданското общество. И академичната общност, като еманация на гражданското общество, трябва да бъде инициатор на подобни дискусии.

Като какво бихте определили в степента му на развитие българското гражданско общество?

Това е един много деликатен въпрос. То е още в недостатъчна степен на развитие за една страна-членка на Европейския съюз. Дали самото гражданско общество не е в достатъчна степен на развитие, или българските политици не са в достатъчна степен на развитие да чуят гражданското общество? Но това все пак е един двустранен процес.

Гражданското общество може да даде много повече и аз се надявам, че подобен тип конференции стимулират развитието на гражданското общество.

Доброто партньорство между една политическа фондация и академична институция сигнал за какво е?

Доброто партньорство е сигнал за това, че експертните становища, които дават висококвалифицираните български учени от академичната общност, трябва да бъдат използвани много повече при вземането на политически решения. Това за мене е много важно и тъй като на конференцията присъстваше и областният управител, народни представители, представители на държавната и общинската власт, надявам се, че те ще обърнат внимание на това, което се говори на тази конференция.

Според Вашите наблюдения къде се разминават политиката в България и българската наука с оглед на тенденциите за завишено присъствие на експертите в обществото?

Основното нещо, което е една слабост на всички досегашни парламентарни мнозинства и правителства, е недостатъчното внимание, което държавата обръща на науката. Това е недопустимо за една страна – членка на Европейския съюз. Тук не става дума за никакви болонски стратегии и Европа 2020. Съвсем нормално е, ако ние искаме да бъдем на европейското ниво на политическа култура и на развитие изобщо, да намерим начин да отделяме повече средсва за науката. Потресаващо е това, което е по отношение на науката.

Бяхте модератор по темата “Идентичност и идентичности”. Каква е връзката, съотношението между тях?

Темата за идентичността е много сложна. Идентичността е много голям проблем на българската нация изобщо като гражданско-политическа нация. Смятам, че проблемът с идентичността е проблем на незавършената декомунизация на обществото. Ние всички знаем, че комунизмът не може да се върне, но комунизмът все още е някак си дълбоко вътре в нас – като манталитет, начин на вземане на решения, начин на налагане със сила на твоето решение на другите, а не чрез дискусията, чрез търсене на най-важната за националните ни интереси позиция.

Затова според мене в криза е основно идентичността  на българските граждани като цяло. И как ще се реши тази криза, аз все още не виждам за съжаление.

Предполагате ли колко дълго ще продължи?

Не мога да сметна, обаче през тези двайсет години  ние постигнахме изключително много. Успяхме да постигнем стратегическите си цели. Ние сме членове на свободния свят, но имаме ли отговорността да поемем тази свобода. Това е един много важен въпрос.

Мисля, че ние подхождаме много безотговорно към тази тема – права, свобода, отговорност. Така че това може да продължи много дълго. И затова цялата тема на интервюто, която е свързана с гражданското общество, зависи от развитието на гражданското общество и от чуваемостта между гражданското общество и между политическия елит. Колкото по-висока е тази чуваемост, толкова по-бързо ще стигнем до успех.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Доц. Каневска, представихте лингвистичен доклад на тази безспорно интердисциплинарна конференция. Какво е значението на една езиковедска презентация в такъв тип научен форум?

Това бе наистина една интердисциплинарна конференция и беше интересно да се срещнат различни гледни точки, да се разгледа проблематиката от различни аспекти. Много бе важно в този поток да се влее и лингвистичното направление. Аз направих опит да съчетая диалектоложкия и социолингвистичния подход и казах, че моят доклад поставя и проблематизира въпроса доколко езикът е идентификационен признак, като почнах от традиционните езиковедски постановки и стигнах до съвременното състояние на обективните езикови данни и субективните оценъчни нагласи. Използвах термина „колеблива идентичност”, но повече ми хареса терминът „множествена идентичност”, защото това, което представих – идентификационноезиковите модели, всъщност бяха множествена идентичност. Различни оценъчни нагласи, които не се покриват с обективните езикови данни. Всички езиковеди, диалектолози и социолингвисти са на мнение, че т.нар. „помашки език” е продължение на родопските говори на българската територия. И този съчинен език споделя всички характерни особености на родопските говори. Така че дали това ще се превърне в поредния опит за кодификация на писмено- регионална норма на български диалект, зависи от езиковите политики на Балканския полуостров, където основният постулат е ”една държава – един език”, оттук идва разминаването. Гърция никога няма да признае, че това е български език, а и България не може да се намеси в гръцката езикова политика, както и България не позволява никой да се меси в нейната политика. За съжаление обаче българската езикова политика е много пасивна, индиферентна в сравнение с гръцката езикова политика.

Диалектологът доц. Стайко Кабасанов, известният учен с родопски произход, посочва, че езикът е най-характерният белег на народността. С оглед на тезите във Вашия доклад какво бихте добавили към постановката на Стайко Кабасанов?

Това го знаем ние, езиковедите, но обикновените хора – носители на този говор, не го знаят. Затова трябва да се говори, трябва на такива конференции да се изказва ясно и категорично тезата, че това е един език, но хората са объркани и на тази конференция прозвучаха много ясно и убедително тезите защо това е така. За съжаление езиковедите могат само да регистрират езиковите явления и процеси и да изказват своите мнения. А дали има чуваемост от политици, от обикновените хора, това е въпрос на конкретната езикова ситуация. Бъдещето на този съчинен „помашки език” зависи преди всичко от гръцката езикова политика, но ако се отвори още един път – пътят Рудозем-Ксанти, който ще бъде основен и ще даде възможност на хората от двете страни на границата свободно да пътуват и да общуват, тогава вече наистина те ще могат сами да решават и да се определят. Ето, тези хора, които казват:”Ние имаме роднини в Средок, в Мугла, в Смолян”, те ще разберат, че коренът им е един, езикът им е един и когато никой не ги насилва, те ще могат сами да заяват своята идентификация. Нещата не трябва да се насилват, трябва да се изчака напрежението да спадне и тогава хората свободно ще могат да определят своята идентичност. Сега голяма част от хората не са наясно, не могат да направят индивидуален избор, тяхната идентификация е приписана. Трябва да мине време, за да могат те или самостоятелно да направят своя избор, или това за тях да не представлява проблем с първостепенно значение.

Смятате ли, че езиковедите основно подхождат в интерпретацията към езика като система и структура, докато извън лингвистичната общност тълкуванията на езиковата система са главно от социологическо гледище?

За съжаление езиковедите от т.нар. асоциална лингвистика се затварят в моделите, в парадигмите, не се интересуват от носителите на този език. Няма как да се абстрахираме от носителите на езика, от ситуациите, в които протича комуникацията. И затова социолингвистиката се опитва да съчетае постиженията на социологията  и на лингвистиката. Да използва методите на социологията и на психолингвистиката – анкети и интервюта, другите методи и подходи, които се използват в съвременната лингвистика, за да могат да се съпоставят обективните данни със субективните оценъчни нагласи, и ако има разминаване, да се потърсят обясненията защо това е така.

В съвременното езикознание често се използва моделът „диалектология и социолингвистика”. Вашето мнение какво е по въпроса?

Не могат да се противопоставят диалектология и социолингвистика, защото всички социолингвисти, преди да станат такива, са били диалектолози. Като пример ще посоча доайена на българската социолингвистика акад. Михаил Виденов. Той има една прекрасна студия „Годечкият говор” и след това вече, в края на 70-те, началото на 80-те години, започва да се занимава с теоретичните постановки на социолингвистиката. Издава един синтетичен курс по социолингвистиска. Започват спецкурсовете и семинарите в Софийския университет, във Великотърновския университет, в Института за чуждестранни студенти, сега вече Департамент за езиково обучение при Софийския университет. Така че е много ясна приемствената връзка между диалектологията и социолингвистиката. Не можеш да бъдеш социолингвист, преди да бъдеш школуван диалектолог!

Известни са двете Ви изследвания: „Говорът на село Момчиловци – половин век по-късно” и „Тройното членуване в родопските говори”. Родопчанка сте, наблюдавате развойните тенденции, какво бихте казали на широката публика, която се вълнува от т.нар. старинни особености на родопските говори?

Говорът на село Момчиловци беше изследван от доц. Стайко Кабасанов. Езиковедската общност познава много добре студията му „Говорът на село Момчиловци”, издадена в Известия на Института за български език (1956). Аз направих едно изследване половин век по-късно, като целта ми беше да съпоставя регистрираните от доц. Стайко Кабасанов диалектни особености със съвременното състояние. Това, което е останало като устойчиви особености, и промените, които са настъпили в говора. Поставих си за цел да изследвам речевото поведение на носители в две ситуации – как говорят помежду си, тоест в немаркирана ситуация, както съм я нарекла, и как говорят с външни на селото хора, т.е. в маркирана с признака ‘непознатост на общуването’ ситуация, тъй като от началото на 90-те години Момчиловци се отвори,  стана курортно селище, започна да се развива т.нар. селски туризъм, много външни хора започнаха да идват. Аз направих доста записи как местните хора говорят с туристите: кои особености изключват от речта си като контрастни диалектни маркери, кое остава като приемливо, поносимо от тяхна гледна точка. Освен това направих и анкетно проучване какво те смятат за своето речево поведение и за речевото поведение на своите близки. И съпоставих субективните оценъчни нагласи с обективните данни от записите, които имах в двете ситуации. Направих количествени изследвания и се получиха много интересни резултати.

Най-общо казано, те са?

Има устойчиви особености като широкото „?” и широкото „?”, мекостта на съгласните в краесловие, тройното членуване при имената и тристепенната система при местоименията, но и те варират в зависимост от ситуацията. Падежните форми обаче са в упадък – това е част от общия процес на преход от синтетизъм към аналитизъм. Дори при възрастните много рядко могат да се чуят някои от регистираните от Стайко Кабасанов старинни падежни форми. Докато при тройното членуване се пазят даже някои склонявани членни форми. Аз съм изследвала 14 особености, една от тях е тройното членуване. Това е втората тема, която стана обект на моите проучвания – „Тройното членуване в родопските говори”, което по-късно разширих и се превърна в тема на дисертационния ми труд за присъждане на научната степен „доктор на филологическите науки”.

Тройното членуване се среща в жива употреба не само в родопските говори, но и в македонските говори. В трънските говори вече почти го няма, не може да се чуе.

В родопските говори се пази и тристепенната система при местоименията, която има по-широк ареал: обхваща и тракийските, и западнорупските говори.

Как мислите: дали щеше да бъде същата българската диалектология, ако ги нямаше в нашия диалектен ареал екзотичните родопски говори?

Нямаше да е същата, неслучайно всички езиковеди от старото поколение са насочвали изследователския си интерес към родопските говори, защото те пазят най-много старинни черти, регистирани в старобългарските и по-късните, черковнославянски паметници. Много езиковеди, един от тях – проф. Тодор Бояджиев, определя родопските говори като диалектен оазис, в който се пазят най-много и най-характерни старинни особености – и във фонетиката, и в лексиката, и в областта на граматиката. Така че родопските говори са били и ще продължат да бъдат източник за историята на българския език и за славянското езикознание.

В съвременността диалектът се опредя и като етнокултурно понятие. Какъв психотип е родопчанинът с оглед на своя диалект?

Споделям традиционното схващане, че диалектите са традиционни териториални говори. Те са комуникативно средство на хората от определена територия. Има и социални диалекти, едните са структурни, другите са неструктурни, или колажни. По отношение на това, доколко диалектът може да формира някакъв психотип, тук не само диалектът, но и битът и много други фактори имат влияние.

Ако направим един обстоен преглед на изследанията върху родопските говори с всичките нюанси, които съществуват, може ли да предположим, че ще бъдат налице обективни данни да се обособи едно вътрешно направление в диалектологията, наречено лингвистична родопология.

(Усмихва се!) Срещала съм такива названия. Във Филиала на Варненския университет беше обособено такова направление „родопология” от покойния многоуважаван доц. Никола Примовски.

Би могло да се въведе направление „лингвистична родопология”, защото има вече достатъчно натрупана литература, която да послужи като основа за бъдещи изследвания.

Преподавател сте във Филиала на Пловдивския университет в Смолян. Как върви смолянската хуманитаристика?

Мисля, че в Смолян се прави наука. Катедрата „Филология”, наскоро преименувана катедра „Филологически и педагогически науки”, има няколко приоритетни теми, върху които работи. Имаме добър екип – социолингвистиката е едното направление. Напоследък работихме по един антропонимичен проект и издадохме честотен речник на личните имена в Смолянско въз основа на регистрите на родените деца през един стогодишен период в Смолянска, Девинска, Неделинска и Чепеларска община. Така че диалектологията, социолингвистиката и антропонимията са основните тематични направления, в които работим.

 

 

 

 

 

Версиите за произхода на помаците се предхождат от съвременните идентичности, подчерта проф. Евгения Иванова пред участниците и гостите в научния форум с международно участие „Помаците: версии за произход и съвременна идентичност”. Конференцията се провежда в Смолян. Както www.kupih.com информира, нейни организатори са  Нов български университет, Институт за изследване на близкото минало и Фондация за свободата „Фридрих Науман”.

Авторитетни учени дойдоха в родопския областен център. Те са изследователи в различни области на хуманитарното знание, с което се потвърди и определянето на конференцията като интердисциплинарна. Проф Иванова изтъкна, че независимо как се самоопределят – като помаци или ахряни, представителите на тази общност имат силно изразена мотивация за български граждани. Според специалиста българите мюсюлмани в Родопите са наясно, че гражданство и етническа принадлежност са две различни неща. Проф. Иванова направи синтезирано представяне и на съществуващите теории за произхода на помаците, всяка от които има собствени специфики.

Помаците като обект на културноантропологична интерпретация представи в доклада си доц. д-р Ирена Бокова. Говора на помаци, живеещи в контактна зона с южната българска граница, структурните му признаци и тенденциите в самия говор анализира езиковедът доц. дфн Елена Каневска–Николова. Специфични особености в говора на тези българоезични мюсюлмани показват тъждество със звукови и граматични характеристики, които са присъщи и на  централнородопските говори, стана ясно от научната презентация на доц. дфн Елена Каневска – Николова.

На форума присъстваха областният управител на Смолян Стефан Стайков, народни представители, историкът акад. Георги Марков, етнологът Стоян Райчевски и други експерти. Научната конференция беше уважена и от ректора на Тракия университет Одрин – проф. д-р Енвер Дуран.  В академичните програма участие взеха и чуждестранни учени: проф. д-р Ахмед Гюншен, Балкански изследователски институт Одрин, доц. д-р Реджеб Шкриел, Национален съвет на бошнаците, Нови пазар, Сърбия.

Още за академичния форум очаквайте на сайта.