Купих

 

С младите таланти в театъра Мария Миради и Петър Геритлиев разговаряме за нещата от света на актьора и неговото всекидневие. Театърът се оказва съдба за Мария и Петър. Учат актьорско майсторство в Пловдивския университет, но в биографиите им има вече участия на професионалната сцена. Мария в „Албена”, „Оркестър без име” и „Площад Синева”в Драматичен театър – Пловдив, два документални филма, две реклами за Италия и няколко мултимедийни проекта.

Петър е играл в „Оркестър без име” и „Площад Синева” и в един документален филм, артист в поредица от програми в заведения. Неговият талант се проявява и в дърворезбата.

Срещнахме се преди Осми март, който даде и старт на въпросите, а сега – часове след празника и вътрешните емоции, срещаме и читателите с младите актьори.

Осми март: да почнем артистично. Ако направим геометрично изменение на осмицата, става докосване на две сърца. Мислили ли сте върху такава режисура?

Мария: Да, защо не! Две сърца, преплетени ведно. Осмицата е числото на живота, кръговрата. Става, макар че, реално погледнато, може и да са четири сърца, по половинки.

За да се търсят!

Мария: За да се търсят. Човекът търси винаги половинката: дали я намира, е друг въпрос. Осми март може и да е изконното, все пак е Денят на жената.

Петър: Ако погледнем от тази гледна точка, 14 февруари е Денят на влюбените, 8 март е Денят на жената. Така че не бива да търсим мъжко сърце в числото осем.

Мария: Защо да не търсиш?

Петър: Трябва да бъде само едно – дамско сърце, и мъжът, подкрепящ дамското сърце.

Откъде се появява мъжът?

Петър: Той е наоколо. Това си е празникът на жената и трябва само нейното сърце да се гледа.

Мария: В сърцето на всяка жена обикновено има по един мъж – без значение дали е на две години и това е бащата, или е на 20 и това е любимият човек. Интуицията е, че жената е доста действаща сила в света. Не бягам от идеята, че зад всеки силен мъж стои една силна жена, защото те някак си се допълват взаимно. Ако жената е достатъчно умна да го проумее и да се справи!

Коя ролева активност е по-динамична: на жената или на мъжа?

Петър: На жената. Защото има секс и бельо! (Смее се.)

Мария: Жената е като механизъм на часовник, тя е със зъбци, зависи къде се закачи. Мисля, че е по-издръжлива по някакъв начин.

Петър: Подкрепя мъжа си във всичко. Ако е сигурна в него, ако вярва в него, макар и понякога да не му го казва, той сам си осъзнава, че тя е с него и ще продължи борбата с него.

Мария: Чисто физически една жена винаги е способна да предизвика някакви чувства в мъжа или някакви действия според мене, защото – Фройд го е казал – всичко е секс в живота!(Смее се.)

Представете си, че няколко дни преди Осми март нещо във връзката или брака се клатушка. Подаръкът, усмивката, целувката от мъжа може ли да ъпдейтне старото добро състояние?

Мария: Зависи! Зависи какво е станало преди това, защото прошка има, но съм на мнение, че едно нещо пропукало ли се е един път, то остава пропукано и някак си трябва да се продължи напред, защото станало едни път, то ще се случи пак. Да – усмивката, цветето, прегръдката, топлото отношение…

Може да е моментно състояние.

Петър: Същото мнение.

Конгениално с Мария!

Петър: Да!

Мария: Защо трябва да получаваме внимание само на Осми март или на някой друг празник, докато може да го получаваме всеки ден. Мен лично би ме зарадвало едно откъснато клонче или бодил, ако щеш, по всяко време на годината.

Петър: Най-добре е една метла!

Мария: Може и метла….Така или иначе после да сметем боклука от негативните чувства и емоции, като са се създали преди това.

Петър: Като „Голямото чистене”, нашата пиеса!

Театърът е вашата страст и вашата професия се очертава. Театрални ли са ви празниците изобщо?

Мария: Шекспир е казал, че животът е един голям театър и всички сме актьори в него всекидневно. Всеки човек носи заложено театралното и актьорското: най-малко когато лъже, също става един вид актьор.

Петър: Така е. Няма как да не са театрални працниците. По празниците се събират роднините и всеки: „О, ама ти си актьор, ти си това, ти си онова!” и всеки иска да се докосне до теб или до това, което правиш.

Мария: Театърът е произлязъл от празник. Няма нищо чудно.

Петър: Това е съдба.

Мария: Всеки ден е театър с различни декори, с различни актьори.

Сънувате ли спектакли?

Мария: О, да! Моите сънища винаги са спектакли. (Смее се.) Реални или измислени. Ако се опишат, може да станат много добра книга със сценарии за филми или спектакли.

С режисьор Петър Геритлиев?

Мария: Защо не?! Може би!

Петър: Той някой ден ще стане и режисьор!

Забелязал съм, че влизате много страстно в университета. Театралната сцена ли ви дава импулсите?

Мария: Мисълта за успеха, който ще последва, след като сме я посетили тук, и това ще ни помогне вбъдеще да се качим на голямата сцена, може би това е тласъкът.

Петър: Аз влизам страстно, защото предполагам, че имам фенки наоколо, и искам да ме забележат.

Пепи, говорили сме си във времето за впечатляването: с какво един мъж може да впечатли жената?

Петър: С усмивка, с начина, по който ходи, с начина, по който се изразява…

Мария: Винаги съм гледала в мъжа неща, които не са характерни за красивия, сексапилен, преуспяващ и богат мъж. По-скоро някакви единични неща, които правят силно впечатление. Колкото и странно да звучи, винаги гледам ръцете на един мъж!

Това е интересно, аз дори твърдя, че начинът, по който мъжът докосва жената, е показател на неговата емоционалност и на техницизма му в отношенията…

Мария: Да, освен ако не е някой изпечен майстор, който дава една насока, а после тя излиза друга.

Дайте тук да вкараме темата за свалката в нейния артистичен модел. Това не е ли моноспектакъл?

Мария: Ооо, да! Определено – моноспектакъл, в който всеки се опитва да се представи в най-добрата си светлина и измисля всякакви щури неща, за да впечатли другия, или почва да се себеизтъква и в един момент в продължение на времето си показва реалната страна от характера.

Петър: Да го кажем така, като за флирта – ако сте забелязали при  гълъбите как мъжкият ухажва женската. Всеки мъж прави така. Мисля,че е изчерпателно. Това си е спектакъл, зрелище!

От античността идва фразата, че хората чрез действията си градят характер. Театралните действия как изграждат вашите характери?

Мария: Характерите, които изграждам в театъра и на сцената, гледам да не ги пренасям в живота ми. По-скоро обратното – нещата от живота ги пренясям на сцената. Много пъти са ме питали:”Ти играеш ли в реалността, играеш ли в живота?”. Искам да избягам от това, защото, когато почне да се случва, ти губиш себе си и се самозабряваш

Петър: Усещам как се променям. Самият психически напън, който получавам в театъра, ме променя по някакъв начин. Предпологам, че е градивен, защото осъзнавам много неща.

Заговорихме за сцената, живота, пренасянето: животът на сцената/сцената на живота – дали отива като заглавие за спектакъл.

Мария: Би било много успешно заглавие, много реалистично и според мен трябва да се правят точно такива неща.

Петър: На нас едното ни представление се казваше „Нещата от живота”, в първи курс като бяхме. Там бяха откъси, етюди, самият спектакъл беше озаглавен така.

Мария, имам един любим въпрос- за будоара, а Пепи може и да ни контрира. Какви са атрибутите в будоара на актрисата?

Мария: Ха! Пудрата и мазилата са неизбежна част! Всяка жена по някакъв начин имам такъв будоар. Има разни джаджи, с които привлича внимание в мъжете.

Петър: Това е целта на жената на сцената! Да предизвика сексуалното желание на мъжа. Да може да оправи по-добре жена си, като се прибере вкъщи, мислейки си за актрисата, която е видял на сцената…

Ние стигнахме до тезата, че сексуалното се поражда в мозъчния център!

Мария: Разбира се, фантазията е нещо, което не трябва да отсъства. Няма ли я, не е любов, не е интересно. Дори не е и качествен секс според мен! (Смее се.)

Защото механичното действие погубва много неща, но например за будоара на една актриса черно-червеното бельо и един пухкав шал винаги е от значение.

Хайде да си представим, че сте гаджета извън сцената, а играете и любовни роли на нея. Как ще се отрази това на вашата артспалня?

Мария: Ако и двамата сме актьори и сме двойка, това развива. Развива фантазията, помага за връзката.

Петър: Отдадеността един към друг и към самия текст, който вече не трябва да е рецитиран, а чувства.

Мария: Когато има наистина химия между двамата, не се губи в спалнята вкъщи, нито на сцената. Помагат си взаимно.

Петър: Ако понякога се случи така, че на сцената да се случи нещо, ще бъде още по-добре, защото ще е натурално. Разбирате какво имам предвид…

Към Мария ми е въпросът: професионализмът си е професионализъм, но излизаш на сцената, виждаш, че на третия ред стои мъж с поглед, който никога не си очаквала да срещнеш, и те превзема отведнъж. Това ще те разконцентрира ли?

Мария: Не. Бих играла за него, специално за погледа.

Случвало ми се е и да играя на една сцена с човек, който харесвам,актьор, и да има реплика, насочена към него. Ефектът с погледа се получава…

Погледът почва да се оказва като ключовата дума…

Мария: Очите са прозорец към душата, към другия човек. Погледът говори повече от думи и от жестове.

Петър: Да!

Текстът като глас възбужда ли смисъла на текста в театралното изпълнение?

Мария: Текстът като глас може да възбуди смисъл. Изговаряйки нещо, ти се съпоставяш как би го направил.

Петър: Това е основната игра! Има една голяма приказка – не е важното ние какво сме в изкуството, а какво е то в нас. И когато ние се качим на сцената, трябва да възбудим апетита на творческата мисъл у публиката.

Многогласна натура ли е актьорът?

Мария: Актьорът е може би единственият човек, който може да е всякакъв, по всяко време и навсякъде. За него няма граници. Актьорът има много гласове в себе си и извън себе си.

Петър: Актьорът е освободен човек!

Как мажорната и минорната интонация на сензитивите  си противоборстват у актьора?

Петър: Единият ни преподавател казва: „Говори за очите!”.

Мария: А не за ушите, но аз не мисля, че винаги е така. Защото дадена дума, казана тихо или високо, може да носи различно послание. Може да подсказва за различен човек, начина му на живот. Едно „Стига!”, извикано силно, е признак на слабост. Казано през зъби и супертихо, показва сила, може да показва злоба, може да показва и любов.

Любовта и обичта като категории у артиста: прилики и разлики?

Мария: Любовта е страст. Любовта е първоначалното усещане. Оня поглед, дето те гледа от третия ред и те кара да играеш за него…

Петър: Първосигнално!

Мария: Любовта е онази химическа решетка, която те кара да бъдеш глупав, щур, смел, безразсъден и всичко това в един момент се превръща в навик, топлина, уют, спокойствие и мисля, че може да го наречем обич!

Петър: Много е интересно, когато си самовлюбен и си актьор. Защото тогава тези неща ги откриваш сам за себе си и влизаш по-лесно в ролята, още повече, ако трябва да обичаш някого на сцената, при положение че обичаш себе си и знаеш какво е обичта.

Шаманът изпада в екстаз, колко често актьорът се проявява като шаман в собственото си битие – и на сцената, и извън нея?

Мария: Миналата година правихме откъси от различни пиеси. Аз имах откъс от „Нирвана ” на Константин Илиев. Там героинята е реално съществуваща личност и въплъщавайки се в нейната кожа, мога да кажа, че претърпях един катарзис. При мисълта, че ти държиш в ръцете си и имаш възможност да си някой друг, влизайки толкова навътре в кожата на героя, претърпяваш някакви промени. Дори можеш да си вземеш поука и да откриеш нови неща за самия себе си.

Петър: Аз го виждам като шаманизъм, водещ хората. Все пак идеята на самия актьор е да бъде будител. Чрез превъплъщението в определени роли, той става шаман, отваряйки очите на хората за някои въпроси или проблеми, които те винаги са си задавали, но никога не са успявали  да открият отговора.

Мария: Това е асоциативното мислене всъщност, което ние се стараем да будим в публиката.

Очаквах в това интервю да говори повече Пепи Геритлиев, а се получи обърната палачинка…

Мария: (Смее се.)

Петър: Следващия път!

Мария: Може би това е защото, първо, че аз съм много бъбрива. Петър, като един виден представител на моята зодия, ние сме Скорпиони, допреди малко си говорихме и за много неща мислим по един и същ начин. Много хубаво зададохте въпроса – обърнахме палачинката. Бих казала, че двамата сме двете страни на палачинката!

Коя е с повече конфитюр?

Петър: Въпросът е реторичен…

Мария: Зависи как обърнеш палачинката – дали нагоре, или надолу. И колко ще се разлее по чинията.

Петър: Естествено, че тя. Тя е дама!